header

Собствено Търсене

Неделя, 22 Октомври 2017    - КОНТАКТИ -    



Новина от категория Пловдивчани

Трета част за житието за пловдивския маестро Никола Маринов: На фагот №1 не дават Златна лира, а Сребърна, не бил член на БКП

Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

PlovdivMedia - Трета част за житието за пловдивския маестро Никола Маринов: На фагот №1 не дават Златна лира, а Сребърна, не бил член на БКП

„Имах много предложения да остана на Запад. Бях като белязан в оркестъра. Пускаха ме на Запад, защото директорите казваха, че без мен не могат. След Десети ноември ме викна да му акордирам пианото Богдан Нейчев, няма да го забравя. Беше вторият кларинетист в оркестъра. Вика ми: „Слушай бе, ти знаеш ли колко ми дължиш на мен, а?”. Отвръщам му: „Чакай бе, защо?”. Това разказва за онези мрачни години на тоталитаризма пловдивският маестро Никола Маринов.
Динко ПЕТКОВ

Бившиян музикант се посмутил, но разкрил какво се е случило: „Помниш ли, че аз бях партиен секретар. Всяка вечер идваха при мен от Държавна сигурност. Казваха ми: „Оня, вярващият съботянин, трябва да го изпратим на лагер”. Ама аз им говорех, че без теб не можем в оркестъра, да не те закачат!”. Руслан Райчев не даваше да ме пипат. Без мен не тръгваше в чужбина. Харесваше ме, защото много хубав ми беше тонът „ла”. Това ми е дарование.”
Никола Маринов разказва, че години били на концерти на Запад, винаги имало човек да ги следи: „С нас задължително пращаха офицер от службите. И отговорен партиен другар от Окръжния комитет. Борис Петков беше кларнетист. Много културен мъж. Добър, не мога да кажа, че много добър музикант. Той не понасяше никого. Само мен ме търпеше, защото аз му ходех по гайдата. Като бяхме в чужбина, спяхме в една стая. Погаждаше се с мен. Не му противоречах. Пък и не хъркам. Един ден ми разправя: „Кольо, знаеш какво ме пита офицерът от Държавна сигурност?”. Те двамата с този офицер играеха табла. Та той го подпитал: „Абе, Кольо дали няма да избяга, а?”. Борис му отвърнал: „Ти и аз можем да избягаме, ама Кольо няма да избяга!”. И както репетираме една вечер, същият офицер ме вика при него. Отивам, а той тихичко: „Кольо, подписах да те пуснат в Германия!”.”.
Маестрото разкрива и как Пловдив е щял да стане прочут в цял свят с музикалните инструменти, които се произвеждат под тепетата: „Имахме концерт-матине с нашия квартет в читалище „Христо Г. Данов” в Мараша. Трябваше да използваме тяхното пиано. Оказа се, че е раздрънкано. Няколко тона не му работеха. Обаче друго нямаше. Решихме да го отворим. Хабер си нямах какво да направя, но без да искам успях да го вкарам в тон. Бръкнах на едно място, натиснах на друго и взе, че стана. Тогава си казах: „Я какъв майстор на пиана съм бил, що да не взема да оправям музикални инструменти!”.
В Пловдив по онова време такива майстори почти нямаше. Помня един, който обаче работеше само духови инструменти. Работилницата му беше до църквата „Света Марина”. А, имаше и двама, които се занимаваха с пиана, но те вече бяха много стари. Единият беше грък. Другият не се сещам.
Реших да направя частно ателие за музикални инструменти. Тогава още не всичко беше държавно, имаше и частници.
Трябваха ми майстори. Във Велинград живееше един факир на цигулките – Димитър Тодоров Найденов. Той се беше преселил там с цялото си семейство от София, за да се спаси от бамбардировките. С него вече се познавахме. Обадих му се и той дойде. Като разбра за какво го викам, взе да се опъва. Имал условие да не работи на частно, а да е към някое държавно предприятие. Не отстъпва. Два месеца обикалях да му търся такова предприятие. Накрая успях. Фабрика „Шипка” правеше мебели. Директор й беше евреин – другарят Леви. Дъщеря му свирише на пиано. Обясних му какво искам да правя. Хареса му. Каза ми, че ще ми помогне. Кой знае дали не беше под натиска на щерката. Зад Джумая джамия уреди една къща. В нея започнахме да правим...цигулки. Не само ремонти на стари, а и чисто нови. Майстореше ги Димитър, който се пренесе от Велинград. Оказа се много опърничав. Помня, че още в началото обяви, че му трябвали пари и настоя да му продам две негови цигулки. Пак се запъна. Щял да продължи да работи, но ако вземе пари от цигулките. Пак зор. Вярно, че бяха много майсторски направени, но кой ще ти купува такива скъпи цигулки. Беше 1946-48 година. След голямо търчане – продадох ги. На едни колеги. Тогава Димитър една стотинка не ми даде от парите. Той беше към 50-те години, а аз – младок.
Работата се разрастна. Трябваха още хора. Аз помагах, но не можех да правя цигулки. Намерих други. Сред тях беше и Найден Ганчев. След това той взе световна награда с една негова цигулка. Нарекоха го Българският Страдивариус.
А майсторът от Асеновград след време ни изостави. Отиде във фабриката за музикални инструменти в Казанлък. Там направи техните известни китари “Кремона”. Беше някъде към 1985-86 г. Преди това пловдивските китари „Орфей” бяха по-добрите.
Другарят Леви направи отделен цех за музикални инструменти на фабрика “Шипка”. В него започнаха да правят и китари. С марка „Орфей”. Така се казваха и цигулките. И пианата, които по-късно взехме да правим. Наеха близо 170 работници. Взехме да изнасяме китарите.
Като започнахме в „Шипка”, аз бях организаторът на производството. Но не получавах нищо. Чак към 1968-69 г. ме назначиха по съвместителство и започнах да взимам по някой лев.
Имахме един майстор от Асеновград. Константин Константинов. Известен дърводелец. Започна да се занимава с пиана във фабрика „Шипка”. Пратихме го на обмяна на опит, както тогава се казваше, в ЧССР – днешна Чехия. Във фабриката за пиана „Петроф”. След половин година се върна. Донесе много части от там. С тях направи първото пловдивско пиано. Всъщност беше едно копие на „Петроф”.
Започнахме серийно производство на пиана. Цялата организация легна върху мен. Добра работа свършихме. Не бяха лоши нашите пиана. Казват, че сме произвели 500-600. Не знам. Не ми се вярва да са били толкова много. Едното струваше, ако не се лъжа, 800 лева. Всички части за тях ги внасяхме от Лайпциг. Той беше в ГДР.
Аз вече бях станал добър акордьор на пиана и рояли. Сам взех да се уча. Намерих литература, гледах чертежи. Ходех при един акордьор в София. Той беше много добър. Показваше ми.
Намерих едно старо немско пиано в Пазарджик. Донесох го в Пловдив. Разглобих го цялото. И по книгите почнах да го сглобявам. Накрая започна да свири. Така тръгнах.
През 1975-76 г. успях да отида в прочутата фабрика „Блютнер” в Лайпциг. Обикалях цяла седмица по всички цехове. Водеше ме пра-пра-пра внука на основателя на „Блютнер” – Юлиус Блютнер. Той ми е идвал на два пъти на гости в Пловдив.
Тогава всички пиана, които се внасяха, бяха западни. От там пращаха свои специалисти, за да оправят роялите. „Концертна дирекция” се грижеше за това. А през лятото нас ни командироваха в техните фабрики – бяхме 4-5 човека от цяла България.
В Пловдив идва лично Юлиус Блютнер. Ние имахме в оркестъра три „Блютнер”-а. Изчезнаха. Не знам какво е станало с тях. За два часа с него оправихме този, който беше на сцената. Докато работехме, той ми казва: „Хер Маринов, разбрах, че в Пловдив имате фабрика за производство на пиана!”. Викам му: „А, мъчим се, ама слаба работа!”. Той обаче настоява: „Възможно ли е да отида да я разгледам тази фабрика?”. „Ами първо да питам директора!”, казвам му аз. Другарят Леви още беше директор. Той щедър, нали става дума за немски другар от ГДР,

PlovdivMedia - Трета част за житието за пловдивския маестро Никола Маринов: На фагот №1 не дават Златна лира, а Сребърна, не бил член на БКП

защо да не може. А ние внасяхме всички части за нашите пиана „Орфей” точно от фабриката в Лайпциг „Блютнер”. Взимахме ги за страшно евтино.
Заведох Юлиус Блютнер във фабрика „Шипка”. Гледа, наднича, подпитва – нищо не ми казва. Замина си. Не мина месец и от Лайпциг ни съобщават, че повече няма да ни продават части. Заковаха ни. Трябваше да спираме производството. Шефовете пак мен натовариха да спасявам положението. Пратиха ме да търся из България къде може да ни произвеждат частите за пианата. Намерих. Едни започнаха да ги правят във Велико Търново. Малко груби, но ги натъкмявахме. Беше, обаче, много по-скъпо. В Карлово взеха да ни готвят вирбелите. По 120 лева. А от ГДР ги взимахме за 23 лева. Като направихме сметката накрая, стана ясно, че с използването на българските части от всяко продадено пиано ще спечелим...5 лева. Спряхме да ги произвеждаме.”.
Пловдивчанинът Никола Маринов е смятан за Царя на акордьорите у нас. Всепризнат майстор е на роялите: „Бях акордьор, частник, но се водех към „Концертна дирекция”. Тогава в роялите от цял свят се оправяха на две места – в Западен Берлин и в Лондон. С колега от София ни пратиха в Западен Берлин на специализация. За ремонт на роялите „“Стейнуей“” – на немски „Щайве”. Закарахме един роял от Пловдив и един от Русе. Тях трябваше ние да ги оправим там. Научиха ни. Благодарение на немците станах бог на роялите. От Западен Берлин тогава казваха, като им се обаждаха за някой роял: „Имаме голям специалист в България. Николай Маринов се казва!”. Вярно, никой роял не може да ми се опъне. Оправям го, както се казва, със завързани очи. Но на всички колеги казвам: „Отнеме ли се първичното на рояла, напрежението на резонаторната дъска, след ремонта той не може да е същият. По друг начин вече свири!””.
Царят на акордьорите със смях си спомня следната случка: „Преди 10 години отидох в Западен Берлин. Да навестя старите места. Вече бях с брада. При комунизма нали не беше позволено да се пускат бради. Сигурно заради брадата ми, не ме познаха. Бях с жена ми. Тя нали знае перфектно немски. Отиваме при големия майстор-акордьор хер Райбехолц. С него се знаем от дълги години. Той пита жена ми: „А, познавам един много велик акордьор от България, хер Маринов!”. „Ами ето, хер Маринов е пред вас!”, възкликна жена ми. Не беше ме познал.”.
Никола Маринов има и друг спомен от чужбина: Като отивахме на Запад, все ме подканяха да останем там. Това бяха колеги от оркестъра. Искаха да забегнат, но не щат сами, канят и мен. Да сме заедно. Аз обаче бях нащрек. Страхувах се, че ми кроят шапката. Да не е провокация.
Бях във Хамбург на специализация за акордиране на пиана. Ходех при едно младо момче. Много добър акордьор. Всички го признаваха. По едно време той вика: „Колега, искате ли да останете тук. Веднага ще ви дадем ателие да работите.” И добавя: „Ще имаш всичко, работа, кола, къща!”. Показва снимка на неговата вила и мерцедеса си: „Всичко това ще го имаш и ти.”
Отвърнах му: „Виж какво, аз имам кола, имам апартамент, имам и вила.” Той поклати глава: „Ще сбъркаш!” Сигурно не е бил провокатор. Просто са имали нужда от специалист като мен.”.
Виртуозът на фагота явно е бил орисан да не замине за чужбина. Разказва за още една случка с него: „В Пловдив дойде гост-диригент от Куба. Казваше се Дучесне. Спомням си, че главната пиеса в концерта му беше Петата симфония на Чайковски. В нея доста пасажи са за фагот. С него репетирахме по час и правехме пауза. Бяхме в театъра. През една от почивките и той излезе навън в двора. Дойде при мен и на руски ми казва: „Желаете ли да дойдете в Хавана? Да ми станете солист във филхармонията и операта?” Учудих се на предложението му, защото познавах този, който по това време беше солист в Куба – беше колега от София. Казах му: „Вие си имате в момента много добър фаготист!”.
„Да, но аз искам вас!”, настоя той.
Взех да му обяснявам, че едва ли Руслан Райчев ще ме пусне. Това не го отказа. Предложи заедно да отидем да го попитаме. А Руслан беше на два пъти гост-диригент в Куба.
Отидохме при него. Той му каза, че искам да ме вземе, аз съм се съгласил, оставало само да ме пусне.
„Абе, добре, ама сега през октомври и ноември ще имаме турне в чужбина, трябва ми. След това ще ти го дам!”, измъкна се видимо недоволен от идеята Руслан. А на мен после ми казва: „Не ти трябва. Дават пари, ама ще ги ползваш вместо тапети. Няма какво да си купиш с тях!”.
Върнахме се от турнето. Казвам му на Руслан Райчев за обещанието му да ме пусне. Бях пуснал заявката си в Музикална дирекция.
„Не. Няма да те пусна!”, сопна ми се той.
„Ама нали даде дума пред кубинеца!”
„Така е, ама няма да те пусна!”
Един ден идва светкавична телеграма от кубинското посолство в София. Настояват да се явя. Беше събота. Още двама колеги имаха мерак да ходят в Куба. Навиха ме да отидем заедно в посолството. Пристигнахме. Почерпиха ни с кафе, което беше един пръст в чашата. Същото, което като му го поднесли на Руслан Райчев, той се разсърдил, че му налели толкова малко. Долели му. После му прилошало. Толкова беше силно. И на нас ни стана лошо от кафето.
Посланикът ми вика: „Камарад Маринов, всички документи за Куба са ви готови. Стягайте си багажа. Заминавате!”.
Хванах се за главата. Първата ми работа беше да отиде в Концертна дирекция. Там една чиновничка, обаче, отсече: „Ами, няма такова нещо! При нас нищо не е дошло за вашето заминаване. Слезте долу в стая №50 при другаря Георгиев, той знае всичко!”.
Чукам на вратата на въпросната загадъчна стая. Отварям я. Вътре гледам двама униформени полковници.
„Търся другаря Георгиев!”, мрънкам аз.
„Другарят Георгиев отсъства!”, изграчи един от тях.
„Извинете тогава! Пак ще го потърся!”, успях да кажа и се врътнах кръгом. Уплаших се. И повече не се върнах.
Три години подред един колега-контрабасист, който беше на работа в Куба, като си идваше, все ми казваше: „Имам специално поръчение от диригента Дучесне от Хавана. Продължава да те чака!”. Толкова ме бил харесал. На мен като на музикант ми предлагаха 450 техни пари, а заплатата на посланика ни е била 500. Толкова високо искаха да ми заплатят.”.
93-годишният виден пловдивчанин Никола Маринов тежко въздиша. Дали защото още го стиска за гърлото мъката по любимата му жена или защото отново му се е приискало да изсвири нещо на фагота. След въздишката последва нов спомен: „Добрин Петков се мъчи две години да ми дадат Златна лира. Дадоха ми Сребърна . И да се разпиша за 800 лв. Казаха, че това ми се полага като на безпартиен. Златна лира била за комунистите.”
Солистът-фаготист Николай Маринов не е бил „наш другар”. Бил белязан като съботянин. Пред свиренето му, обаче, не само боговете мълчали. Партийните секретари - също. Е, заради идеологическата неблагонадежност те му връчват само „Сребърна лира”. Макар, че и без да притежава партийна книжка, да е бил „златнолирен” музикант. Но не са отричали таланта му. Можел е да свири в оркестъра без партийно вмешателство. Не са му давали поръчкови партитури, в които нотите са заменени с петолъчки. А за бемоли и диези използват сърп и чук.
Имал е професионелен шанс, че диригентите го смятали за съвершен. Бил им е любимец.
В афишите за концертите след имената на музикантите не са слагали тире. След, което да пише: „Член на БКП”. Като знак за високо музикално майсторство. Или пък да е добавено: „Безпартиен”. За да й ясно на публиката, че кой знае колко не може да очаква от него, сложен е колкото за пълнеж да оркестъра.
Във вечния афиш на пловдивския симфоничен оркестър след името на Николай Маринов има тире. И в трябва да е записано: Фаготът на Пловдив.

Видяна: 97844 пъти


Публикувана на
27 Юни 2016 година

Още статии


Топ новини




Оперната дива...

[b]Соня Йончева е родена на 25 декември 1981 г. в Пловдив. Завършва пиано и оперно пеене в родния си град, а след това и класическо пеене в Консерваторията в Женева. През 2010 г. печели „Опералия“...

Втора част за...

Името на 93-годишния пловдивски маестро Никола Маринов го няма в енциклопедиите и Уикипедия. В музейните витрини не са изложени шапката му, например, или други негови лични вещи. В учебниците...

Никола Маринов -...

Ако Главната на Пловдив се превърне в галерия с портретите на забележителните личности на най-древния град в Европа, със сигурност сред тях ще бъде и на Никола Маринов Петров - един от...

Соня Йончева...

Витална, с непокорни къдрици и смях в очите, който заразява – така изглежда Соня Йончева на среща с БГ журналисти след остър дефицит на сън и поредния полет с бебе на ръце. Този път от Франция. На...

Издател - "Меджик фонс"ООД     КОНТАКТИ     Общи условия
 




BgTop100.com | BgChart.net | BGtop.net | 4BG.info