Можете да го видите всеки ден пред Пощата в Пловдив. Спретнат, изправен възрастен мъж, държи торбичка с натрошен хляб и около него всички гълъби, които живеят под покрива на сградата. Виждат го още щом се зададе, и политат към него. Обикалят го, кълват хляба и издават доволни бълбукащи звуци. Познават го.
„Чакат ме“, казва мъжът и хвърля още една шепа хляб. Натрошил го е на трохи. "Да им е лесно на птичките", обяснява и разказва, че прибира хляба закачен в торби на казаните за смет. След това го нарязва на малки парченца „не по-големи от бобено зърно, защото иначе не го ядат“. От време на време им купува просо или жито. Две деца се спускат към птиците и те литват във въздуха.
„Страх ги е. Не знаят, че децата искат да им се порадват, ама пак ще дойдат“. Той чака гълъбите да се върнат, говори му се с някого. Имам няколко минути.С изненада научавам, че е на 92 години (не му личат)
Иван Иванов е полковник от авиацията. "Летял съм на три вида военни самолети - МИГ-17 в училището, МИГ-19 в Узунджово и MИГ-21 в Граф Игнатиево. На 18 години кандидатствах във Военното училище, където от 900 човека одобриха 105. Избраха ни според това как се представихме след тежката физическа подготовка“, не скрива гордостта си старият летец.
Никога не е изпадал в критична ситуация. Когато се пенсионирал, го предложили с още един офицер за награда пред соцвожда на държавата Тодор Живков. Лично Първият им връчил златните медали за това, че не са създавали предпоставки за катастрофа или авария. Пенсионирал се след 30 години служба. След спирането на летателната дейност му предложили да стане заместник на полковник Бацелов в тогавашното Комендантство и така военната служба станала 50 години.
В Пловдив дошъл от Чирпан. Оттам взел и голямата си любов, с която живели щастливо допреди няколко години, когато съпругата му починала от рак.
„Много хубаво си живеехме, като царица я гледах. В Чирпан бяхме от една махала. Познавах се със семейството й, с братовчедите й бяхме приятели. Беше красавица. Имаше много кандидати, но избра мен. Оженихме се. Когато започнах работа на летището, дойде с мен. Една лоша дума не си казахме през годините. Заплатата ми беше голяма и тя не работеше. Грижеше се за мен и децата. Много красива и добра жена беше. Никога не отидох сам на почивките, които за нас бяха задължителни. Всяка година по един месец на море и планина. Плащах само по 1 лев на ден, за поддръжка на парковете и градинките на почивните станции. За да е с мен, на нея плащах пълната сума. Отиде си на 88 години“, не може да забрави любимата жена летецът.
„Не се оплаквам. Имам добра пенсия. Синът ми живее в Асеновград, но често идва да ме вижда. И той ми носи хляб за птичките. Знае, че ми доставя удоволствие да ги храня, научи се и той да го прави на трохи. Дъщерята пък е в Америка. Там съм ходил няколко пъти. Водиха ме на различни интересни места.,“ спомня си авиаторът.
Не се чувства самотен. Чака с нетърпение дъщеря му да се върне и да заживее отново в България. Гордее се, че има трима внуци, внучка и един правнук. Всеки е намерил мястото си в живота и него не го забравят. Подредил е ежедневието си така, че да не скучае.
„Всяка сутрин правя гимнастика 20 минути, а после ходя пеш поне 6-7 км. Правя си разходка по бул. „Руски“, отивам до Централна гара и всеки ден храня птичките пред Пощата. Няма значение дали е зима или лято. Само като вали, не ходя при тях, защото и те се крият от дъжда. Понякога протягам ръка и някоя се качва на дланта ми - гледа ме, върти главичка и гука. Сякаш си говорят с близък човек“, усмихва се авиаторът, а очите му се оживяват, когато говори за птиците.
Добрата си форма подържа с кисело мляко, ленено семе, овесени ядки, мед и канела.
Гълъбите се спускат към него от всички страни. Обикалят го, гукат… Тръгвам. Благодари ми, че сме си поговорили, и ми подава ръка. Стиска моята по мъжки, с цяла длан, силно, но без да ми смазва пръстите. От сърце..марица