В края на миналия месец актьорът от "Откраднат живот" Денис Христофоров и жена му Антония посрещнаха сина си Филип в столичния "Майчин дом". Щастието на двойката обаче е било помрачено от кошмарна случка в родилната зала - прясната майка е била брутално бита и обиждана от акушер-гинеколожката д-р Ирена Шикова. Ето разказа на Антония, като си запазваме правото да дадем възможност на д-р Шикова да отговори на потресаващите обвинения:
25/06/25 се превърна в най-важната дата за мен. Приеха ме в ранните часове през спешното отделение и ме настаниха в родилна зала,
Изпитвах страхотни болки, други такива не бях до този момент от живота си. Търпях всяка контракция часове наред, а между тях се усмихвах, защото приемах целия процес със спокойствие и очакване и знаех, че това е част от нещата.
След 3 часа самичка в родилна и достигане до едва 5 см разкритие натиснах всички възможни бутони над леглото, за да помоля за упойка. Знаех, че нямам сили да изтърпя до 10 см и в крайна сметка имам това право - да се облекча.
Уважиха молбата ми, но не разбрах, защо ме накараха след 3 часа в тази зала да стана и да се преместя сама в друга. В нея да ми сложат упойка и в нея да родя. Някак се придвижих. Преди момента за поставяне на упойка, като разумен човек, предупредих, че започва контракция, за да не ми поставят нищо в този тогава, защото знам, че не трябва да мърдам и е опасно. Това, което последва обаче беше началото на най-големият ми ад. Ръка и глас, които дотогава не бях видяла и чула ме шамаросаха през лицето. Буквално. Точно така - изядох шамарите, защото “откъде накъде една от най-добрите анестезиоложки в София ще се занимава да ме чака мен, просто да се стягам и да не мърдам, иначе никаква упойка”.
Тези шамари ме шокираха, стъписаха. Помня прекрасно погледите на екипа в стаята, сякаш бяха по-стреснати и от самата мен. Така го усетих. Те познаваха жената, която направи това.
Аз тепърва щях да се запозная с нея. За някои доктор, за мен - бъдеща травма.
Последва още вербална агресия. И не само. Аз упойка в този момент вече нямах. Чаках с 10 см разкритие около час и 30 минути. Всичко си беше заминало. Обикалях с болките и чаках.
Тази жена крещя. Била съм “простакеса”, “не съм знаела как да раждам”, “дошла съм неподготвена”. Прощавайте, но къде точно се готвиш за това? Раждах на кошетка. Сама трябваше да си държа краката. Нищо от това, което трябваше да има едно магаре, не беше монтирано - степенки за краката и дръжки за ръцете. След това прецениха, че съм “неспособна” и казаха “клякай”. Самичка, ужасена, многократно се качвах и слизах от това “магаре” в опити да родя сина си, за който не спираха да повтарят, че е голям, главата му също и аз просто няма да успея. Болеше ме. Всичко ме болеше. Душата повече от тялото.
Клечах и се молех да успея, а той да издържи още малко. Нямаше милост. Никой нямаше. Анестезиоложката опита да помоли тази жена да ми сложи “поне половинка”, но ѝ отказа,
“и без това не съм могла да раждам”. Усещах всичко.
Беше ми забранено да издавам и звук. Не можело да викам, това не е раждане. Представяте ли си, че за момент дори си казах, “тя сигурно се държи така с мен, защото иска да ме мотивира”, но защо някои ги мотивират с погалване и мила дума, а тя с мен се държа като с парцал? Това ли заслужава млад, адекватен човек, искащ да има семейство, да дари на тази държава дете? Аз чувах непрестанно как “явно искам да си утрепя детето”.
В един от пътите, в които бях отново на “магарето” се усетих, че в горната му част има дръжки. Нещо, за което да се хвана, за да имам опора при напън. Бях плесната отново - през ръцете, защото “това не било шезлонг и аз не съм на плаж”. Трябвало да се стегна, “че я да съм се видяла, 180 см, нямало кой по моя корем да скача, че да родя, за какво ми били тия мускули”.
Аз умирах. Наистина. Така не се бях усещала никога в живота си. Казах им, че не мога, наистина, че просто там аз ще умра. За окуражаване получих “не ми пука, важно е детето да е добре”. Плача. Плача сега, плаках и тогава. Кое дете е добре, ако майка му я няма...
След повече от час обиди, викове, цинизъм, грубост, болки, “възхищение” как сама съм се качвала и слизала от “магарето” ми предложиха да ми сложатлипсващите на му аксесоари и попитаха “дали тогава съм щяла да родя?”. Сякаш аз просто го решавам. Сложиха ги, но вече бяха извадили и вакуума. Най-големият ми ужас, но в същото време в онзи момент и някакво облекчение. Всичко друго оттам се случи за секунди.
Имах опора, имах опита от напъването. Вярвам, че знаех как.
Не съм имала никакви поръжения след раждането от “неефективни напъни”, както са описани в епикриза.лупа