Имаше един велик филм на Рангел Вълчанов. Филмът се казваше "За къде пътувате". Филм, в който последния жител на едно село (Калоянчев) не искаше да си тръгне. В този филм обаче имаше още един персонаж. Един учител, който стоеше прав, сякаш беше не човек, а восъчна фигура.
Венцислав МИЦОВ
Не говореше, не беше жив. Стоеше и сочеше с ръка.
В един момент, някъде към края на филма героят на Калоянчев разказа каква е историята на учителя.
"Когато всички си тръгваха от селото, той разпери ръце и попита - ЗАЩО СИ ТРЪГВАТЕ? И всички си тръгнаха, а той си остана ей така"...
Сещам се за фигурата на този учител. Селски учител, от малко селско училище, което днес не съществува.
Сещам се за него всеки път, когато влизам в село Горна Гращица. Две сгради - училище и детска градина. Празни, разграбени. Едната даже я запали местния селски луд, който спеше там.
Сещам се в контекста на днешния празник на будителите.
Будителите са хора, които досаждат. Те не просто досаждат - ние ги мразим. Ненавиждаме ги.
И най-често ги оставяме или да умрат в забвение, или самите ние ги осъждаме на смърт.
Като Ботев. Който идва, за да освобождава България. А България (ах, тази героична, безстрашна България) затваря вратите, залоства прозорците и оставя Ботев да умре.
И после започва да почита датата на смъртта му. И на тая дата всички, които са залостили прозорците си отиват да поднасят цветя. И се надпреварят - кой е занесъл по-скъп букет...
Сещам се отново, за не помня кой път за поета Христо Фотев. Когото изучаваме в училище, но си отиде, осъден за неплатен телефон към БТК, които му резнаха връзката със света.
Знаете ли защо? Щото за нас будител не е жив човек, който ни сочи, че сме идиоти.
За нас будител трябва да е някой умрял. По възможност убит от нас, ама така, тайничко, гузно и без да говорим за това.
И днес седим и викаме -еха, тия будители, дай да ги почетем, да опечем ягне, да си сипем ракия, да си пуснем Кондьо и да видят всички какви сме патриоти.
Сещам се за всичко това, мислейки за хората, които ни будеха.
Милчо Левиев, който, когато се върна за първи път в СБК бе изгонен от един български композитор с картонче в ДС, който започна да му крещи - "Махай се, ти не си български композитор". Или пък Димитър Ненов, нарочно натикан в дълбоките чекмеджета от комунистическата върхушка, защото музиката му не е в графата "соцреализъм".
Сещам се за творци, които са опитали да се борят, да ни будят.
Но ние дори не сме им обърнали внимание.
Завчера режисьорът Камен Калев върна държавното отличие. И сигурно ще си кажете - неговата постъпка е постъпка на будител и той ей сега ще накара цялата арт глидия да умре от срам...
Имате много здраве. Гилдията ще си накриви капата и ще започне да се ослушва - а бе Калев отказа наградата, не може ли сега някой от нас да я вземе...
И се връщам на учителя от филма на Рангел Вълчанов.
Самият Рангел Вълчанов беше будител. Велик режисьор, за когото вече няколко поколения не знаят нищо.
Защо?
Защото той бе будител. А будителите не ги излъчват в ши**ния мултиплекс като фон на скъпи ГМО пуканки и кока кола за 10 лева чашата.
Само че ще обърна нещата. Не учителят от филма на Рангел е в кома.
В кома сме ние. Ние, които вече не мислим. Не желаем да отстояваме собственото си мнение.
Ние, които сме готови от високата трибуна на собствената си безгръбначност да продаваме морал на другите - в и извън социалните мрежи.
Та...
За какво са ви народни будители, ако сте в кома?
а от комата се излиза по два начина.
...или с шоково събуждане...
...или с краката напред, докато някой от Светия синод на Държавна сигурност ви опява, потопил Ролекса в светена вода...
Честит празник, даскале. Напразно си ги разперил тия ръце. Всичко приключи...