Ако се приеме, че писателят е професионален стрелец с лък, чиято мишена е душата на читателя, новият, трети поред роман на Недялко Славов - „Портрет на поета като млад”, отново е удар в десятката. “Все едно че гледах кино, от тия филми, някогашните - касовите!”, така възкликна „уцелен” от перото на един от малцината хитови български писатели днес, които не пишат, изсмуйквайки си пръстите. Книгите му потвърждават, че няма нищо общо с натрапваните ни за неокласици ГМО-автори. „Пиша, защото така живея!”, сам си казва той, че е „биотворец”.

Динко ПЕТКОВ

Мисля, че оперативната критика неточно обяви, че „Портрет на поета като млад”на Недялко Славов е „завършек на своеобразната трилогия, която се формира заедно с двете му предишни книги „Фаустино” и „Вертиго”.” Без да притежавам компетентността на лит-ерудитите, готов съм да споря с тях, че всъщност с последния си роман той оформя тетралогия. Необосновано според мен се пропуска първата белетрестична книга на писателя – „Филипополски разкази”. Макар и да е сборник с разкази, тя също е част от партитурата, ако може да се каже, по която Недялко Славов изпълнява своята своеобразна уникална „Оратория за Пловдив”. Жалко, че Фелини, да речем, не може да се прероди в България. „Фипополски разкази”, „Фаустино”, „Вертиго” и „Портрет на поета като млад” ще са му готовите сценарии...трябва само да включи камерата.
“Не посягайте към книгата на Недялко Славов, ако искате да убиете времето си в автобуса или в лекарската чакалня. Неговите "Филипополски разкази" не са като книжните сурогати, които забравяме с прочитането. В тях има и философия, и горчивата мъдрост на човек, осъзнал суетата на света и намерил силата да се откопчи от нея. Но преди всичко има лекота, която не е присъща на част от съвременните автори.”. Това предупреди една журналистка с око-рентген, класифицирайки Недялко Славов като „последният останал романтик в българската литература.
Със сигурност Недялко Славов е и сред малцината големи съвременни писатели, който търси „последните читатели-романтици”. Прави това като един автор-Диоген – със свещ. „Най-големите книжарници вече са в моловете, а там, в новите храмове на XXI век купуването на книги става на принципа – на третия етаж има промоция на парфюми, в движение ще боцна едно в „Хепи”, а пътьом ще вляза в книжарницата, да му прасна на промоция едно томче на Дан Браун или Нора Робъртс”. Търговците, влезли в храма, възлагат на литературата забавно-развлекателни, палячовски задача. Така поколенията започват да вярват, че това е литературата – нещо за употреба, за консумация.”, наясно е Недялко Славов какъв самотен бегач е днес писателят. Но пак опъва тетивата на перото си. Целейки се в читателите, чиято душа все още не е обвита в амбалажна хартия.
„Аз съм възторжен, весел, шумен човек, самоопределя се Недялко Славов. „Такъв съм бил цял живот, сигурно защото едната ми баба бе германка. А те всъщност са весели хора, когато не решат да маршируват. За нея дъждът бе прекрасен, снегът бе красив, морното слънце- великолепно. Казваше се Мария- Елза. Между впрочем мъжът на нейната сестра се казваше Гьобелс. На фона на баба ми Мария- Елза другата баба казваше при дъжд „Ще ни удави”, при сняг „Ще ни затрупа”, при слънце „Ще ни изгори и умори”. Германската ми баба почина от инфаркт млада, другата доживя до дълбока старост. От което заключих, че оптимистът е чупливо създание, а песимистът- дълголетен като костенурка...Истината е, че аз вярвам в онези 5% измежду нас, които са мислещата част. Антихристът е в настъпление, а писането е самотно занимание. Да те слагат по билбордовете е за чесане на самочувствието, но не ти помага да пишеш. Не ме интересува дали всички ще харесат книгата и че няма да направят сериал по нея. И Бетховен не го знаят всички, а може да си мислят, че е холандски футболист”, усмихва се авторът на тетралогията, която е като касов филм. А творческото му верую, което следва, обяснява защо романите му все са удар в десятката: „Когато се отвориха границите след 10-ти ноември, се отвори и ищахът за преписване. Обърнаха хастара и на Буковски, и на Бродски- Голямо преписване падна. Удивявам се как се хвалят автори и им се лепи етикет за значимост, в момент, когато преписването стана вторично изкуство. Нашата литература стана имитационна. А написаното трябва да е развълнувало сърцето!”.